Мачът на годината

Снощи наистина се игра мачът на годината, вероятно не само за Ливърпул и Челси, а въобще.
Горчилката, че отпаднахме беше много-много малка, защото големият Ливърпул показа още веднъж какво е да си велик клуб, какво са традициите, какво е вярната публика, която те подкрепя цял мач и в края когато отпаднеш пее химна на клуба.
Евала и на Челси - бориха се за своето и го постигнаха, без тях нямаше да се случи този спектакъл. Вероятно нямаше да се случи и ако на тяхната пейка не седеше (стоеше по-скоро) великият Гуус Хидинк - човекът, който направи голямата разлика в Челси за по-малко от половин сезон.
Ще ми се и у нас големите дербита да протичат по подобен начин - с много голове, обрати, вярна публика, която пее, скандира, но не чупи седалките на стадиона и прави простотии, а гледа мача. И футболисти, които се борят с всички позволени средства на терена, които са достатъчно професионалисти да се поздравят сърдечно в края на мача за общо добре свършената работа.